Голямата скука

Понякога хората се питат защо бебето плаче, след като е нахранено и сухо, няма колики и не му растат зъби. Предполагам, че в повечето случаи не е от вродена проклетия, а от скука.

Бебето е като повечето други хора – иска да прави или наблюдава нещо, което му е интересно, а колкото и да му е интересно нещо, рано или късно му омръзва. Вероятно по-скоро рано – забелязала съм, че Пипи, колкото и дълго да се занимава с нещо, го прави по-кратко, отколкото аз се занимавам с интересните за мен неща.

Ето защо се опитвам да създавам среда, в която Пипи има достъп до неща, с които да се занимава. Тъй като още не може да седи, нито пък да се придвижва сръчно, окачвам играчки на дълги върви над кошарата – достига ги лесно, а когато ги изпусне, отново са му под ръка.

Опитвам се да му осигурявам предмети, които да хваща и държи лесно – леки, тънки, огъващи се – платнено шарено листо, в което има зашит шумящ целофан, меки книжки с картинки – платнени или пластмасови, кърпичка с глава на мече, огъващ се рошав червей, малка платнена кукла, пластмасова халка с нанизани пластмасови цветя (подобно на връзка ключове). Хубава играчка е и неваляшката. Може би ще намеря време да пиша за всяка поотделно и да ги покажа на снимки.

Не е задължително, обаче, бебето да е непрекъснато заето с някакви предмети. Както препоръчва Джордж Карлин, оставям го и да дейдриймва ;) Всъщност по-скоро да съзерцава. Обича да наблюдава природни обекти – листата на дърветата, например. Това може да прави сам – във високото столче-масичка за хранене, поставено край прозореца или на терасата (там, обаче, трябва да се внимава за жилещи насекоми). Вярно е, че не може да седи сам, но когато го увия в дебело одеяло и го вържа с колана, седи доста добре. И говори с листата или пък някакви невидими за мен същества.

Навън се разхожда в лятна количка – нищо, че не може да седи истински – настанява се полуседнал. Защо не се вози в зимна количка, която е за неговата възраст? Защото не иска да лежи и да вижда само небето и започва да се мята като риба на сухо и да реве с много силен глас, а хората се удивляват, че бил толкова малък пък имал характер или казват, че го уча на лоши навици, когато го изваждам ревящ от количката и го нося, за да може да гледа наоколо.

Труден е животът на бебето. Всъщност до определена възраст то е като инвалид. Проблемът е, че макар хората да осъзнават, че за поотрасналите инвалиди е нужен достъп до неща за правене и наблюдаване, не им идва на ум, че бебетата имат нужда от същото. Не, не не са доволни просто да лежат нахранени, сухи и скучаещи, и това не е дефект на характера, а общочовешка потребност.